godlieb
(C) 1997 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ЦИГАРИ В ХАРД � БОКС
IN HARD � BOX CIGARETES
- Разказ -
- Short Story -

ВИНАГИ,
когато на Маман идваха гости, най-често самотни мъже с изключително сложна душевност; това те декларираха шумно докато се разсъбличаха, за да попаднат при Маман в леглото; тя ме изпращаше за цигари. Грабвах парите озарена от безсвестна радост. Хуквах през глава по дървеното стълбище, към вратите на недалечното кафене-тераса "Куцото Куче", което отдавна не принадлежи на Чичо Пет.

НЕ БЪРЗАХ
да се завърна у дома. Нима това бе дом, щом родната ти майка те изхвърля на улицата незабавно, почука ли на вратата поредният случаен странстващ мъж? Дълго оставах притаена там, в ъгъла, на онази смрадна маса с кирлива табелка "Resserve", на която обикновено отсядат охранители, мутри и цивилни полицаи. Докато настане полунощ. Докато Барман Мити започне да загасва светлините, а посетителите неохотно да си тръгват. Тогава Мити ме прогонваше навън. Това той вършеше съвсем бащински, докрай загрижен. Въпреки, че нямаше никакви деца по документ. Види се, някой хора са родени за родители без да притежават никакви деца. Докато други пък, гдето ги имат, гледат да ги пропилеят. (Бармана Мити бе страхотен арабия, без да бъде никакъв гад, както това би могъл всеки да допусне. Барман Мити бе арабия не дълго. Един дрогиран до козирките бодигард го гръмна за нищо, пред самите ми очи. Май аз бях единственият свидетел, който никой никога за нищо не разпита.)

В КРАЯТ НА КРАИЩАТА,
няма как, си се завръщах. Заварвах Маман будна. Седнала по турски всред леглото. Навлякла на голо пъстри домаш-ни шалвари. Да се поклаща в ритъм със среднощната музика от старото радио "Лумофон", гдето годините си не знае, а свири ли свири на средни, че и на къси. Да гаси своите неизменни "Пел-Мел" без филтър, (Вече никъде ги няма!), в претъпкания с фасове лъскав пепелник. От поредният гост нямаше следа. Прозорецът задължително зееше отворен, и ако да не бяхме на висок етаж бих си мислила, че от там си се изпаряват горките.

СЪБЛИЧАХ СЕ.
Лягах безмълвна в леглото. Топъл роден полог, в който двамата с Маман оцелявахме. Потръпвах от чужда остатъчна топлина. Съвсем не моя. Едва ли наша. Маман продължаваше да се поклаща в ритъм с музиката, подир което потъваше в дълбок непробуден сън на съвестно изпълнил майчин дълг трудов човек. Прегръщах я с обич. Не ми идваше на ум да се разплача. Бях загърбила отдавна своя личен период на истерии и плачове. Оставах с отворени очи. Зарана се чудех, как ли съм заспала.

ПО ОНОВА ВРЕМЕ,
Маман все още не бе бедстващ пенсионер, а уважавана преподавателка по Роден Език и Литература в най-представителното училище в Белоград. Град голям, колкото носна кърпа сгъната на четири. Струпан преди векове от дузина преселници от гръцко при устието на Голямата Река, чиито дървени къщи и в наше време се оглеждат в знаменития Темарин.
В Белоград държавните бройки се заемат чрез конкурс, макар Барман Мити да твърди, че подобни конкурси винаги са конкурс на близки и познати. Маман бе издържала своя конкурс далеч преди да се родя. Което изобщо не пречеше на директора на нейното училище ката вечер да се мъкне у дома, колчем жена му, яка рускиня от Архангелск, извади шишето �Перцовка�, томовете на Херцен и Добролюбов, и кожения наследствен царски поясок.

ВСЯКА СУТРИН ОТКРИВАХ
обичайните наставления на Маман, за предстоящия греховен ден, изписани прилежно с цветен тебешир върху спретната малка черна дъска окачена при вратата. Стремях се да ги следвам. Не съжелявам за това. От тях научих не само английски, че и френски и немски, но най-вече, как да поддържам ежемесечния си съдбовен цикъл.

ТАКА БЕ ВИНАГИ,
но не и онзи път, когато се завърнах почти незабавно с пакет алени "Пел-Мел" в ръка, прозвънявайки безгрижно рестото в шепи. При Маман пребиваваше поредния нечакан гост. Без сако, със спуснати до пода пъстри юношески тиранти. Между тирантите, гостът придържаше с две ръце безпомощно интелектуално шкембенце на мислител. По него би могло да се удари с палки за малък барабан, и ако имах, ей Богу, бих го сторила за кеф и удоволствие. Какъв ли звук би издало? Веднага заключих, че подобно финно, малко, почти невинно шкембенце, би могъл да притежава единствено някой от тежката научна кариера. В никакъв случай обикновен научен сътрудник.
Едва успях да подам пакета цигари през процепа на вратата. (Маман рядко отваря вратата изцяло!) Разбрах, че отново съм объркала нещата. Срещнах погледа на Маман. Гледаше ме назидателно. Наведох виновно глава. Почуствах се малка и жалка, наивна и лоша, длъжна на Маман, на целият цивилизован свят. Идеше ми да се разрева с глас. Не мога да твърдя, че на Маман бе много по-весело, макар да се хилеше напровал.
- Ах, Гризли, мила моя, - тихо и настойчиво, напътствено и властно, изрече, - скъпо дете, но това е пакет! Моля те, искренно те умолявам, слез обратно в бара. Върни тези скапани "Пел-Мел" в пакет. Поискай в хардбокс!
Маман тъжно се разсмя. Направи знак с очи, а това бе покана да не се разправяме повече.
- Кутия искам да кажа, - натърти изведнъж, и усмивката изчезна от лицето й заедно с ледената целувка, която изведнъж ми залепи върху челото. За да просъска в ухото ми.
- Тичай, тичай, тичай ненагледна моя . . .

ВЪРНАХ СЕ НА УЛИЦАТА,
разбрала отвратителната истина, че Маман не желае да ме вижда до зарана, че желае да остане насаме - едва ли не за през цял живот, с този до невъзможност скучен, студен като айсберг, гладко избръснат, обилно напарфюмиран с китайски одеколон за лев непознат разплут господин. Безгласно кютащ там, в ъгъла на тясната единствена стая, върху единственото кожено кресло, под унилата светлина на един килнат към земята избелял копринен абажур на мраморния разбрицан торшер.

ТОРШЕРЪТ,
коженото кресло, квартирата и Маман, бяха спомен от Пап�, който; както днес помня онази съдбовна вечер от преди години; безмълвно нахлюпи своята мека филцова шапка, наметна черният кожен шлифер през рамо, прибра документите си в онази чанта със секретна заключалка гдето отново е у д�ма под леглото, и овеси служебният "Никон" през врат. Усмихна се уж весело, а докрай тъжно. Внимателно и някак нежно остави връзката с ключовете от квартирата и мазето, върху кухненската маса. За да излезе, и не се завърне никога.

ЧАКАХМЕ ГО ЦЯЛА СЕДМИЦА.
После, от полицията се обадиха, че е открит паднал в хамбара на някакъв кораб с хуманитарна помощ, хвърлил котва на рейда на Белоград преди повече от месец. Фотоапаратът бе пронизал гръдният кош. Нарекоха случая �нещастен�. Подир година, със задна дата, Маман започна да получава пенсия. Никой не се заинтересува от филма във фотоапарата. Нещо, което подир години сторих аз. Образите по разложената лента не казваха кой знае какво. Но, престанах да обичам безумно Маман. Освен това, освен това, освен това, чуя ли "хуманитарна помощ", винаги избухвам в безумен смях.

БЯХ СЕ ЗАВЪРНАЛА
на улицата. Бях прекосила под безпощадните неони. Бях се завърнала в "Куцото Куче", което е отворено до полунощ, а подир това при спуснати завеси и обърнат ключ, се превръща в игрална зала за комар. Докато кръжах между масите, срещнах учуденият поглед на Мити. Надигнах се на пръсти пред тезгяха. Важно и наперено казах.
- Моля, чендж!
- Какъв чендж, бе Гризли, - прихна Мити, - я си обърши нослето!
Съвсем се разядосах. Как можеше да оспорва желанията на Маман.
- Вместо пакет - хардбокс моля! - погледнах с превъзходство Мити право в очите. На ударен ли се прави този толкоз печен мъж?
-Гостенин ли имате? - запита.
- Не те интересува!
- Как не ! - отвърна. - Гризли, да не си ме разбереш погрешно, Маман ката ден от тук все пакет си купува . . .
Замисли се над тостера със сандвичи, а над него се витаеха облаци апетитна пара. В стомаха ми екнаха тромпети. Досети се веднага. Тикна в ръцете ми топъл сандвич. Разбрах, че ще обичам Мити докато е жив.
- Аз самият, - каза като на себе си, - гдето толкова много години се трепя над тези мраморни тезгяхи, не си спомням да съм продавал "Пел-Мел" без филтър в кутия, ей Богу Форевър. Цъ! Не! Пък и, каква ли ще да е разликата? Слушай Гризли, Маман да не си те будалка - а?
Кипнах. Хвърлих сандвича обратно на тезгяха.
- Че, защо ще си ме будалка моята собствена майка? - ревнах готова да се разплача. - Теб, какво те засяга!
- А нищо, нищо, нищо, - прошептя таинствено и строго. - Хайде, махай се от тук дете, тази вечер тук не е за теб, има хора всякакви . . .
Свих рамене. Бях вече седми прогимназиален клас. Чувствах се възрастна, съвсем зряла. Чувство, с което не мога да се похваля днес. Точно тогава, онзи дрогиран бодигард скокна от една маса, втурна се към Мити, и изпразни един голям лъскав пистолет в него. Мити рухна зад тезгяха като дрипа. Настана суматоха. Грабнах още топлия сандвич. Втурнах се обратно към дома, стискайки в ръце нещастният пакет "Пел-Мел" без филтър, изпълнена с непонятна болка. Сякаш мене бе прострелял онзи дебелак.

ИЗКАЧИХ СЕ НА ПРЪСТИ
по дървените стълби към тавана, където бе нашата квартира. Треперех, хълцуках и повръщах от видяното. Мислех си, виновна съм аз. Само аз. Ако не бях се заяждала с Мити, всичко това можеби не би могло да се случи. Пред вратата спрях. Сложих око върху ключалката. Гостът не мислеше да тръгва. Среднощ къщата е тиха, като ковчег. През вратата се долавяха съкровени думи. Разискваха проблема за космическите цивилизации на голо в леглото. Пушеха някакви особено тежки папироси. Димът им, апетитен и възбуждащ, се просмукваше под вратата. Отворих уста. Приех го, като благодат. Днес зная. Именно в този момент пропуших, макар без цигара в ръка. Изведнъж се ядосах. Този гост май му се оставаше завинаги вкъщи. Спеше ми се. На другия ден имах класно. Обходих с поглед коридора. Открих пардесюто на госта окачено върху ръждив гвоздей. Пребърках джебовете му от скука. Питах се, какво ли би могъл да носи в джебовете на пардесюто си един така нахакан мъж на средна възраст.
В десния външен джеб имаше грипозна носна кърпа. Ужасена, веднага я бутнах обратно.
В левия вътрешен джеб открих малка сметачна машинка. Зарадвах се много. Поиграх си, колкото душа иска. При всяко докосване на клавишите, машинката издаваше мил, едва доловим мелодичен звук, а едно червено оче светваше. В другите джебове имаше, какво ли не:
Сгъваем нож-крокодил за всеки един случай;
Еднократна четчица и паста за зъби "Сигнал" в прозрачна миниатюрна кутийка;
Тоалетно сапунче в подобна кутийка;
Бележник с охлузени корици и позлатени страници и химикал който не пише.
Гостът бе подготвен да преодолява препятствия всякакви. Мале-мила, рекох си, докато преглъщах последни хапки от сандвича на гръмнатия Мити, потрепервайки при всяко изсвирване на полицейски сирени и болнични коли. Сега ще разбереш нахалнико гдето изобщо не се сещаш, че е време да си тръгнеш, доколко съм си отмъстителна. Положих сметачната машинка върху дървения под, и прободох постижението на прогреса с острието на оригинален нож-крокодил. Когато ножът пронизваше лъскавият метал, машинката издаде онзи тъжен мелодичен звук, който и днес ми се присънва. Не плачеше ли някой? Ала, от стаята долиташе само приглушено бъбрене. После музиката изведнъж се усили, та заглуши полицейските сирени от улицата, виещи така ожесточено, сякаш на цялото мевере му бе горко и тъжно за загубата на Барман Мити, наричан още Педала, щото си падаше най-вече по мъже.
УСТАНОВИХ,
че ще се спи на терасата.
Есента в Белоград, град на непресъхващи капчуци и липи, но и на препълнени кофи със смет, град на морски хора и легенди, но и на промишлен смог, действително е

Maurabia's Fotothing

Comments on this photo: